Всеки тиймбилдинг, който започваме, е изцяло ново приключение за нас. И основната ни идея винаги е да е колкото полезен, толкова и атрактивен за участниците. Или поне 60 на 40. Как и защо стихнахме до разни изводи, свързани с Изкуството да правиш тиймбилдинг ще ви разкажем друг път. Тук акцентът пада на това, защо е важно да се ходи сред природата или по-конкретно как помага тя на екипа?!
За да изясним понятията още от начало, ще кажем, че тук не става дума за полянката пред хотела/ресторанта или за градския парк, не говорим и за трасето от паркинга до местната забелезителност (300 м). Тук говорим за тиймбилдинг, който започва като истинско приключение. Заменяме куфара на колелца с туристическа раница, високите токчета и неудобните обувки със спортни такива, палтото с пухенка, матрака с шалте, апартамента с палатка… абе, изобщо – подготвяме се за среща с дивото. Шок! Първото чувство, което нахлува като прибой в съзнанието ни. Страх – може би второто. Мисли като „Тия луди ли са?!” или „По-добре да напусна, от колкото да спя в палатка” също не са изключени. Разбира се, никой не напуска и след дълги дни на подготовка (психическа и физическа) и нещастни опити от страна на някои колеги да убедят шефа, че това е изключително лоша идея, екипът се изправя пред изцяло ново предизвикателство – да излезе извън града. Я със собствени автомобили, я със служебни, я (не дай си Боже) с влак или организиран транспорт от друг вид. При всички положения по време на пътуването наблюдаваме следните казуси – ако сме със собствен транспорт – чий да е автомобилът и/или кой ще шофира? От къде ще тръгнем? Колко почивки ще направим по пътя? По кой път ще минем? И още, и още… Всички тези въпроси водят екипа до един основен такъв, а именно – Кой на кого колко доверие има? Защото тук вече не говорим само за взимане на решения, свързани с ползите за компанията, а за това в чии ръце да повериш живота си, че и на още един – двама колеги. „Тук ли да спрем за почивка?”, „На мен ми се пие кафе.”, „Ходи ми се до тоалетна.”, „Пак ли ще спираме?” и други подобни са, както знаем, едни от най-често дискутираните теми по време на пътуване. Или що е то конфликт? Много екипи избягват да влизат в конфликт, поради ред причини – за да не се натрапват, заради страха от излагане, липсата на желание за дискусия и др. Но добрите екипи винаги избират или поне би трябвало, независимо, че предните 40 км са били прекарании в спор по въпроса, най-подходящото място за кафе пауза 🙂
Независимо от броя на кафе паузите, отбиването от пътя с цел опознавателен туризъм в крайпътни кръчми или – ако шефът е посочил за транспортно средство Влакът – кой ще отвори вратата на влака, защо сме на спирката и вратата е все още затворена и никой не слиза, защо влакът тръгва, нашата спирка остава зад нас и все още никой не е слязъл от влака, защо сега ще се връщаме 13 км пеш назад и защо оставихме 40-килограмовата колежка да се погрижи за отварянето на вратата на влака… Въпреки всичко това… Пристигаме. Идва време всички да изоставим превозните средства, или да си починем от прехода между гарите, да нарамим раниците, палатките и спалните чували, ако все още не сме и да се отправим на поход, който да завърши в търсене на най-подходящото място, за да построим своя лагер. Строителството на лагер, за информация, хич не е лесна работа. Трябва да има достатъчно слънчева светлина (ако няма мъгла), че да ни е топло през деня или пък достатъчно сянка, за да сме на хладно – зависи от сезона. Трябва да има и течаща вода, иначе рискуваме всеки ден най-снажния момък и най-пъргавата мома от екипа да ходят километри с тежки менци на плещите си, а ние не искаме да ги товарим и с това – видяхме какво стана с вратата на влака… Добре е теренът да е сравнително полегат, трябва да има дърва за огън в близост, камъни за огнището… Както казахме, не е лесна работа. И така, екипът се отправя на поход в търсене на златното руно или иначе казано на перфектното място за бивак. Дискусиите си продължават, „Тук е добре.”, „А там не е ли по-добре?” и „Искате ли да продължим още малко нататък?”…
Някак си намираме перфектното място. Всеки има задача – да построи както дом за себе си (т.е. да си опъне палатка), така и да участва в построяването на общия екипен дом – а именно Лагера. Ето тук е и мястото на ангажираността. Независимо дали екипът има цел на работното място (да увеличи продажбите, да намери нови клиенти, да ускори процеса на работа) или цел сред природата, основната идея е всички да работят заедно, като една добре смазана машина, за да се постигнат желаните резултати. В случая – да се съберат дърва, за да има огън. Огъня дава топлина, а има и функция на газов котлон. Да се сготви. Който носи китара (и умее да свири), да свири. Екипът сам трябва да се ангажира да разпредели задачите, както и да ги изпълни – бързо и качествено. Тук спомага до голяма степен и добрата вътрешноекипна комуникация (ако я има).
В сладки приказки, закачки и други, така се получава, обаче, че след известно време месото на огъня изгаря, дървата свършват още преди падането на нощта, палатките са с три по-малко, а отговорникът по газовата лампа я е забравил. „Защо изгори месото, никога ли не си влизал в кухня?”, „С тия пет съчки колко огън мислеше, че ще запалиш?”, „Ти нали каза, че ще вземеш палатка и за мен?!”, „Едно нещо трябваше да запомниш.” …
Картинката, погледната отстрани, от нашата гледна точка, на специалисти – Екипът. Всички са седнали в кръг около въпросните пет догарящи съчки. Хрупат леко овъглени месца, но пък вкусни. Луната е пълна, затова – добре, че няма лампа. Можем да се насладим на тревата, храстите и дърветата, обляни в лунни лъчи. Има достаъчно светлина. Ромонът на близката чешма се чува от дерето. От лагерния огън долита смях, всички са споделили – кой с повече, кой с по-малко думи, как се чувства след днешния ден, всеки се е изправил пред различни предизвикателства, но всички са се справили. Защото са заедно. Защото са екип. Защото са добър екип.
А. Асенова